Днес след моя дискусия по скайп ми хрумна да споделя част от разсъжденията си по темата с широката или не чак толкова публика.
Говорихме си с мой приятел на тема Имиграция в Канада, Имиграция в Нова Зеландия, Имиграция в Австрали и изобщо Имиграция Някъде, та дори и в ЮАР. Според мен да се имигрира от родината е вид пораженческо държание, вид безсилие към поправимостта на положението. Всичко тръгна от цените на GPRS услугите в Сингапур и Япония, които се оказаха не толкова евтини, но неограничени по трафик…, но да не се отклоняваме много…
Според мен имигранти са безгръбначните хора, робите, които винаги и цял живот ще са нечии работници, хора, които не знаят какво да направят сами и очакват да им се каже от “шефа”. Това са хора, които “играят” на борсата със сменшни стотинки, не смеят да рискуват оставяйки дълги позиции, хора, които са чули за фондов пазар, но не им е ясен и се тестват, само защото колегата или съседът им е изкарал цели 100лв. предния месец при това от интернет… Това са хора, които пият най-евтината бира, варят си некачествен спирт със звучното име Ракия и разбира се садят домати и краставици, които реално им стигат точно за една седмица. Имигранти са хората, които не са способни да се оправят със собствените си проблеми, хора, които разчитат някой друг да ги “оправи”… Това са хората, които не ходят да гласуват по избори, които си купуват телевизор заради рекламите, но шофират само в неделя и/или в празнични дни…
Не ми харесва България, но тук съм се родил, тук са роднините ми, тук са приятелите ми. Не ми харесват много неща и се опитвам да правя каквото е възможно за да променя това. Опитвам се Винаги да гласувам така както смятам за правилно, плащам си високите данъци и такси, високите надценки за храна в магазините и … разбира се негодувам от управниците. На последък – за това, че няма места за всички деца във детските градини… Негодувам, привидно публично, но все пак в “мое” лично пространство – моят публичен дневник.
Всички коментари са добре дошли, не всички обаче ще видят “бял” свят!